След членовете на Фискалния съвет и Корнелия Нинова, за една от най-удобно премълчаваните теми в държавата проговори и Асен Василев – огромните възнаграждения в бордовете на държавните предприятия.
Колкото и политически спорове да има около него, в случая е трудно да бъде опроверган. Когато хора, които заседават няколко пъти в месеца, получават възнаграждения, многократно по-високи от тези на държавни служители, носещи реална отговорност, нещо в системата е дълбоко сбъркано.
Предложението му да се въведе таван на тези заплати е разумно. Но то лекува симптомите, а не болестта.
Истинският проблем не е колко получават членовете на бордовете. Проблемът е, че голяма част от тези бордове отдавна са се превърнали в политически паркинг за „наши хора“. Места, където лоялността често струва повече от компетентността, а партийният билет носи по-висока доходност от професионалния опит.
Докато едни управляват предприятия, болници и инфраструктура под огромно напрежение, други подписват протоколи, посещават заседания и получават възнаграждения, които обществото трудно може да приеме за справедливи.
Асен Василев каза, че парламентът може да сложи край на тази практика.
Тогава защо не го направи?
Защото всяка партия, стигнала до властта, бързо открива колко удобни са тези бордове. Те не са просто органи за управление. Те са механизъм за разпределяне на влияние, постове и добре платени позиции.
България няма нужда от козметична промяна на тази система. Няма нужда от малки корекции и нови правила на хартия.
Нужна е сериозна реформа.
Защото докато държавните предприятия се използват като кадрова банка за политически назначения, сметката винаги ще плащат данъкоплатците.
А най-високата цена няма да бъде в бюджета.
Тя ще бъде в изгубеното доверие, че държавата работи по правила, еднакви за всички.
